„При всеки поглед нови красоти, тук весели долини, там планини гиганти, земята пълна с цвете, небето със брилянти, Отечество любезно, как хубаво си ти!... Ти рай си, да; но кой те тебе оценява? Не те познават даже децата ти сами и твойто име свято не рядко ги срами!...Ох, аз ще те обриша от калта и в твоя чистий блясък ще те покажа, и с удара на твойта красота аз хулниците твои ще накажа...” Иван Вазов

Песента на българските камбани

Посвещавам на годишнината от избухването на Априлското въстание от 1876 г., която се чества ежегодно в Панагюрище на 1 и 2 май

"От Балканите долита лирична песен, всяка дума
от която е богородична перла."

Ян Неруда, 22 юли 1877-ма.*
Десет дни през април 1876-та в България, тогава най-голямата и най-богата европейска провинция на Османската империя, са били достатъчни, за да бъде поставен т.нар "източен въпрос" на международната обществено-политическа сцена. Оскъдните сведения за избухването и кървавото потушаване на дълго подготвяното народно въстание на християнския славянски народ предизвикват буря от реакции. И дочули възгласа на румънския поет Николае Скутеску в поемата "Въздишките на България" - "Просветена Европа! Европа, пробуди се!", от Рим до Стокхолм, от Осло до Сидни, от Лондон до Санкт Петербург, будните умове на света осъзнават какво става на бурните Балкани и разказват за кървавите мъки на нашия поробен народ, осмелил се да вдигне ръка срещу черния башибозук. "Това са герои, които със свещен пламък в сърцата си, но с гол юмрук и почти гладни се борят за златната свобода."** Такива са отзивите в чешката преса през 1876-та и не само там.
Но по-важен е въпросът какви са отзивите за Априлското въстание днес, в България. И имайки за пример Ян Неруда, да си кажем, че трябва да възприемем историята, така сякаш възприемаме изкуство, сякаш се заслушваме в музика, която изпълва душата с възторзи. Защото тя е дело все на свещени знайни и безименни герои, които винаги ще преподават великото знание, че нашият днешен ден е утрешната история и ние сме нейни творци, доколкото сме верни частици на своя народ. Че трябва да сме в битката за нашето сегашно и за нашето бъдно време, като сме в преображенията на онази цивилизация, която създаваше и възрждаше нашия народ - с толкова смелост и с толкова неописуемо себеотрицание. Да не губим вярата в своето бъдеще, защото вярата е Бог, а Бог е "пътят, истината и животът". Да имаме смелостта да търсим и да преоткриваме, за да даваме духовни дарове на себе си и на другите, така, както са го правили предците ни. За да оставим спомена за едно българско духовно величие, което е продължавало и ще продължава да се отразява в умовете и в душите, на всички, които са били след тях и ще идват след нас...

АПРИЛ 1876:
Момент от възстановка на въстанието на Маньово бърдо
Не ви ли се просълзиха очите през тези дни, когато четяхте за българските камбани?
Когато рухнало българското царство и българският народ паднал под властта на поганците, които му отнели и бога, а молитвата прогонили в планинските пещери и шумолящите гори, българинът презрял църковните въжета, свалил свещените камбани и ги закопал дълбоко под повърхността на земята, опръскана с кръв. Четиристотин години лежали там. Мълвата за тях се предавала от поколение на поколение, мълва-тайна, непроницаема, пазена с най-вярна любов. И ние също чувахме и четяхме за тази мълва, но я считахме за поетично предание, от кръга на онези предания, които навсякъде витаят около гробовете и са единствената, подобна на балсам приспивна песен на измъчвания народ. Но ето, че идва освободителят - тайнственото покривало неочаквано се смъква от четиристотингодишната мълва, духовете-хранители се отдръпват от съкровището, треперещите ръце на българина грабват свещените камбани, вдигат ги на върха на храма - и за първи път българските камбани отново запяват, запяват химна на идващия спасител! Какво ли му е било на сърцето на тези камбани, когато отново е забило за първи път? А какво ли е било при това на сърцето на българина?

ДНЕС:
Дали обаче в Панагюрище, "чието име нито старата, нито българската средновековна история помни и което все пак влезе в основите на България само за десет дни"***, днес ни се просълзяват очите, когато четем за българските камбани? Дали това се случва навсякъде в изстрадалата ни страна - в Батак, Копривщица, Клисура, Перущица, Търнов?...
Днес камбаните са си на мястото. Но дали чуваме златният им звън? И църквите са си на мястото, но повече празни са... 
Тези млади хора сами се грижат за паметника на геройски загиналите, но незнайни априлци от 1876 г.
И ето, че все пак рядко, на големи годишнини, се обръщаме бавно към духа, към вярата си, към най-българското в себе си. От уста на уста се носи, от страница в страница прелива, мълвата за онова героично време. И дано знаем, че дори днес това поетично предание все още е балсам за измъчения ни народ.
Но има и друго. Днес петстотингодишната мъгла на робията се е вдигнала, но галопиращото време неумолимо напластява друга, също толкова страшна мъгла. Българските камбани пеят, но малко българи ги дочуват. Редеят редиците българи, за които онези събития са поезия. Какво ли е днес на сърцето на българина? На българина тук, и на българина, разпилян по света...
Днес българинът е на гребена на друг поврат в историята си, сгъстена или объркана от поврати. На гребена на поврат, който може да бъде наречен всичко друго, но не и героичен и в който не се знае дали просветлява или затъва все повече. Едно е сигурно - днес българската идея все по-рядко го сродява. Днес той поругава паметниците й и бяга, за да търси спасение по други земи. А неговата пустее - свободна.
Навремето Макгахан е написал: "Жътвата гние в полето, а жътварите гният тук, в църквата-гробище... Навред ужаси, ужаси, ужаси!"****
Дали днес се вълнуваме от българските камбани така, както навремето Константин Иречек, който е написал: "Турските събития не ми дават мира ден и нощ. Аз дори не мисля вече за нищо друго."?****
Някакво безвремие вършее по тази прекрасна, свободна земя, бранена с кръвта на кърмачета и кърмачки, на старци и мъже в разцвета на силите си, платена с векове сълзи. И ако Виктор Юго е казал, че "има минути, когато човешката съвест взема думата и заповядва правителствата да я слушат"****, то днес България живее така, сякаш не знае какво да каже. И говори глупости - отчайваща е днешната й преса, ялови са книжните напъни на умовете й, хората сякаш не искат да чуят, в мислите им е само хладилникът.
А камбаните пеят, българските камбани...

АПРИЛ 1876:
Възрожденският дух е още жив в Панагюрище
Ей, че къде има по-голяма поезия от тая?! Откакто свят светува, ни съпровожда светата поезия, никога не е угасвала напълно, никога не се е отдалечавала за дълго от нас, и днес както преди хилядолетия бучат Ганг и Ефрат, сияе слънцето и блести като бисер човешката кръв - но подобен изумително поетичен момент не ни е известен. Изведнъж над българските саркофази се издигат облаци от рози, ароматът на рози се носи над студения свят и целият свят отведнъж е позлатен от сиянието на тази изумителна поезия. На славянския народ се е паднало щастието да подари на света тази хубава, приказно хубава "Песен за камбаните". Има право поетът, че "поезията е злато" и че съвсем мъничко късче от този благороден метал "е достатъчно, за да се позлатят цели светове", а българинът има отведнъж огромна планина от чисто злато.
Твърди се, че поезията не вирее сред замайващия светски шум. Че се заселва само там, където може да се рее по тихото синьо небе, да се къпе в бяла светлина и да мечтае в нежно спокойствие. Там, под Балкана, обаче въздухът е потъмнял от войнствени облаци и се разтърсва от гръмогласен рев - и все пак сега българинът гледа нагоре с усмихнати очи, пълни с детинска любов, "небето му се струва синьо, палмите на душата му се извисяват към него, цветята на сърцето му се вият нагоре към него, а ясният етер е изпълнен с вълшебна музика."

ДНЕС:
Тогава българинът е имал цел. Всестранен, мощен разцвет на духа български е била тази цел. Желаел е на децата си свободно и осигурено бъдеще, душевното им развитие да не бъде спъвано от нищо, прекъсвано от нищо, унищожавано от нищо.
А над нас днес отекват българските камбани и питат дали успяхме в безсъницата на сляпата си страст да не го осуетим, да не го спрем.

"Горска майко, да си прибереш плача, да си прибереш плача, да иде на деветото дърво, белким сън да ни доде, у-у-у!
Сън да ни доде, плач да иде в гората и ти, горска майко, с него, у-у-у!
Да спим като пиле петровско, като агне гергьовско, а-а-а!"
***** 
Текст и снимки Стоян Радулов
__________________________
* Цитатът и текстовете "АПРИЛ 1876" са от: Неруда, Я. Какво е поезия. Народни листи. Прага, 22 юли 1877. Източник: Божилов, Б. и др. Епопея славна. Антология. Народна култура. С., 1976. Заглавията в текста са на автора Стоян Радулов.
** Цитатът е от: Косев, К. и др. История на Априлското въстание 1876. Партиздат. С., 1976.
*** Цитатът е от: Янев, С. Корени. Народна младеж. С., 1976.
**** Цитатите са от: Косев, К. и др. История на Априлското въстание 1876. Партиздат. С., 1976.
***** Молитва на народната лечителка, докато опушва болният от безсъница със сламки от гнездо на авлига и му вари биле от чесън, пелин и росен. По: Българска митология (Енциклопедичен речник), Издателска група "7М + Логис", С., 1994 г.

__________________________
Българските камбани" е публикуван във в. "Време 2001" (2001 г.) и в. "Аз, Буки" (2006 г.)

This page is to promote the town Panagiurishte in Bulgaria, Europe. It is a town with a rich and ancient history, unique culture and hospitable people. See it and love it. 
__________________________________ 
Страницата LOVE.PANAGYURISTE популяризира българския град Панагюрище в Европа и по света във Фейсбук. Това е градче с богата и дълга история, уникална култура и гостоприемни хора. Научете повече за него, посетете го и го обикнете.

Сред мозайките на античния град Хераклеа Линкестис

Ἡράκλεια Λυγκηστίς / Heraclea Lyncestis


Мозайки, мозайки, мозайки... Това представляват останките от античния град Хераклеа Линкестис, основан в средата на ІV век пр.н.е. от цар Филип II Македонски в котловината Пелагония. Името на града произлиза от Херакъл - митологичен герой, смятан за родоначалник на македонската царска династия Аргеади, а Линкестис - от гръцки - "Земя на рисове" - е античното име на областта край днешна Битоля. Мозайките тук покриват подовете на малката и голямата базилика, на резиденцията... Градът има и внушителен античен театър. А край всичко това - и музей с намерените в него артефакти - глави и статуи на митични гръцки божества и герои като Херакъл, Атина и пр...
Още една спирка, която си заслужава, по пътя от България за Охрид (или на връщане).

Текст и снимки Стоян Радулов

Из храмовете на Панагюрище / с видео



Двата храма на Панагюрище днес са сред най-големите му забележителности и често са включвани не само в градските туристически маршрути като възрожденски обекти, но и като истински места за поклонение. Посещението в тях всеки път води по светлия път на българския дух.

Поради особения статут на Панагюрище по време на робството – град, снабдяващ турската армия с шаяци и кожи, и охраняващ средногорските проходи, селището и неговите жители са се ползвали с благоволението на турската власт. Затова още в тъмните години на робството тук е станало възможно да се издигнат внушителни, а не вкопани в земята църкви.

Църквата “Свети Георги Победоносец” на съвременния площад „Райна Княгиня” се счита за катедралния храм на Панагюрище. Строена е в периода 1856-1860 г. с дарения от богатия панагюрец Пенчо Хаджилуков и с доброволния труд на жителите на града. Храмът наистина е импозантна възрожденска постройка с колонада на западната фасада и две високи камбанарии. Това е една от малкото църкви в България с такава големина и архитектура. По време на Априлското въстание е изгоряла и са оцелели само зидовете. Възстановена е през 1878-1880 г., като е изработен и нов иконостас.
Твърди се, че от нейния амвон при едно от посещенията си в Панагюрище, на местна сватба, е пял и Васил Левски. При посещенията си в Панагюрище Левски е отсядал в хана на Найден Дринов, в Лековата къща (с колелото на живота), в къщата на Иванчо Духовников и др.
Църквите на града са известни и със своите камбани - доставени от Русия, а едната е подарена от проф. Марин Дринов след Освобождението. Марин Дринов също е роден в Панагюрище – той основава Българското книжовно дружество в Браила (днес - Българската академия на науките) и е първият министър на народното просвещение в освободена вече България. Той е и човекът, посочил София за столица на обединена България.

Храмът "Свето Въведение Богородично" зад читалище „Виделина” на площад „20 април и току под Мемориала „Априци”, е построен през 1818 г. За времето си е бил доста величествен с мащабите си. Проектът за построяването му е взет от Атонските манастири. „Хора, които са ходили на поклонение там, местни, по-заможни, са харесали една от църквите и са я пренесли в Панагюрище, за да се направи нещо хубаво, истинско и българско”, разказва протойерей Атанас Манолов – архиерейският наместник на Панагюрище.
Храмът е построен в съседство със старата църква на града "Св. Тодор Тирон", която е от 1762 г. Църквата "Свето Въведение Богородично" е богато изписана - веднъж преди Априлското въстание, но след опожаряването на храма стенописите са  загубени. И втори път през 1893 година, когато църковното настоятелство е поканило Никола Иванов Образописов и братя Доспевски. Те нарисували иконите и стенописите, които виждаме и до ден днешен.
В стенописите на църквата е намерил място почти целият живот на Исус Христос, както и житието на Света Богородица.  Най-интересният стенопис в храма е Символът на Вярата, който се намира само на още едно място в България - в Рилския манастир. Тук той е в централната част на църквата, точно преди иконостаса.
В тази църква, в специален саркофаг се пазят и костите на загиналите във въстанието панагюрци.
Днес храмът е с позлатени кубета, реставриран изцяло и обгрижван, особено в последните години – един наистина красив и достолепен, почти двувековен пази тел на духа ни... А трънният венец върху главата на Христос в олтара цъфти ежегодно и някои го смятат за чудо.

Текст Стоян Радулов