„При всеки поглед нови красоти, тук весели долини, там планини гиганти, земята пълна с цвете, небето със брилянти, Отечество любезно, как хубаво си ти!... Ти рай си, да; но кой те тебе оценява? Не те познават даже децата ти сами и твойто име свято не рядко ги срами!...Ох, аз ще те обриша от калта и в твоя чистий блясък ще те покажа, и с удара на твойта красота аз хулниците твои ще накажа...” Иван Вазов

Месар от Панагюрище дарил злато за читалището, издържал Дан Колов и подпомагал клубовете "Юнак" и "Левски"

Христо Докузанов и семейството му до камион на фирмата му за колбаси през 40-те г. на ХХ век и вестникарска реклама на неговия магазин в София, намирал се на пл. "Св. Крал" тогава, днес част от бул. "Дондуков" до Ларгото
С какви ли не подвизи и постижения сме известни панагюрци. Кътаме ревниво спомените си и не забравяме нищо важно.
Такъв е случаят и с Христо Докузанов, виден търговец и колбасар от Панагюрище, натрупал състояние в София. Запознатите с живота му панагюрци го тачат, макар за много от съвременниците днес името му да не говори нищо. Но той бил човекът, дарил огромна сума пари за измазването на днешната сграда на читалище "Виделина" в Панагюрище. Помагал и за много други каузи.
Архивите сочат, че е роден през 1885 г., а баща му е роднина с Попгеоргиеви - родът на Райна Княгиня. Христо останал сирак от малък след смъртта на баща си, но това го тласнало към чиракуването в месарски магазин в родното Панагюрище. Там той усвоил тънкостите на по-сетнешния си занаят, а когато поотраснал, Христо заминал за София, където бил нает от чашкия майстор и търговец Франц Клоучек. Той пък му разкрил тайните на чешките колбаси. След като чехът починал, младият и предприемчив панагюрец теглил кредити, включително и от популярния тогава банкер Атанас Буров, за да откупи магазина и да продължи да го развива. Това се случило през 1918 г. Магазинът му в София се намирал на днешния бул. "Дондуков" и на тогавашния площад "Свети Крал" - името идва от църквата, строена от брациговци и по-късно прекръстена на "Света Неделя", тъй като в нея се съхранявали мощите на сръбския крал Стефан Урош II (1282-1321).
Ето какво разказва читалищният деятел Михаил Пенчев от Етрополе в книгата си "Преживени години" (С., "Буквите", 2004 г.) за детските си спомени от магазина на Христо Докузанов на бул. "Дондуков": "Това беше най-прочутият магазин за колбаси в столицата, наречен на името на собственика - Докузанов. Беше голям и препълнен с най-разнообразни месни произведения и в него пазаруваше най-вече хайлайфът на София. Тук имаше всичко, което можеше да се направи от месо: бекон, шунка няколко вида, леберкез, лебервурст, кренвирши, най-разнородни луканки и суджуци, салами - пресни и трайни, тънки и много дебели, пастети в кутии и черва, кървавици и бахури, пушени меса и още много други неща, на които не знаех дори имената им."
И според спомените на други софиянци колбасарницата била живописна - в нея можели да се видят пръти с домашни наденици, а зад витрините имало прясно месо. Докузанов бил един от първите българи, започнали да произвеждат кренвирши, хамбургки салам и сарфалади. Той имал нюх и за привличането на клиенти. Прекрасно знаел, че българинът има консервативен вкус и ако не му дадеш да опита нещо ново и да го одобри, сам няма да посегне към него. Заради това заръчал на магазинерите си да правят мешани пликове - в кесията от амбалажна хартия да пускат по малко луканка, кървавичка или друг колбас - от повечко, но различни неща за предизвикване на любопитството.
Бил майтапчия. Вместо да мисли сложни и неразбираеми заглавия за своите изделия, по-пикантните наричал „Ергенче“ - за да повдигат мерака на младите момци с лютичкото, а на мешаното в кесиите казвал, според вида му – „Букет“ или „Обикновен букет“. Зад тези пароли се криела цяла поредица от вкусни комбинации салам, мортадела, бабек, старец, суджук, филе и роле.
Животните, от които се правили вкусотиите, също се отглеждали под контрола на Докузанов. Бил наел яхър в кв. Хаджи Димитър - тогава в покрайнините на града, контролирал и с какво се хранят добичетата. Купил и ливади за пашата им.
Често подпомагал бедняци и студенти - продавал им на вересия или за много малко пари. За дарителството си бил награден със златен медал от Българския червен кръст. Голяма страст му бил спортът. Правил е дарения за най-голямото младежко дружество "Юнак", издържал прочутия български борец Дан Колов, подпомагал е и футболния отбор "Левски".
За панагюрци обаче най-важно било дарението му за читалището. През 1942 той отпуснал 400 хиляди лева за измазване на сградата, която стояла не съвсем завършена от 29-та година дотогава. Така строителните работи по читалището били окончателно приключени през 1944 г. - в края на Втората световна война.
Но прочутата му колбасарница на бул. "Дондуков" в София била срината до основи по време на бомбардировките през същата 1944 г. А самият Докузанов я надживял само с десет месеца - сърцето му не издържало и на 2 октомври 1945 година Христо починал. Но пък колко пълноценно е живял и какво наследство ни е оставил.

Стоян Радулов

Сградата на чилащи "Виделина" в Панагюрище през годините: През 1929 - при построяването й, през 1959 и 2009
This page is to promote the town Panagiurishte in Bulgaria, Europe. It is a town with a rich and ancient history, unique culture and hospitable people. See it and love it. 
__________________________________ 
Страницата LOVE.PANAGYURISTE популяризира българския град Панагюрище в Европа и по света във Фейсбук. Това е градче с богата и дълга история, уникална култура и гостоприемни хора. Научете повече за него, посетете го и го обикнете.

Ковачевица: В плен на миналото и на много тайни...

Магията на Ковачевица е не само в къщите. Тя е преди всичко в хората й. Нали хората са построили къщите!


Къде бях дошъл, защо? Чувствах се съвършено сам в родопската нощ, свободен, щастлив, и разбрах, че всичко това е измама. Но какво от това, какво от това, че играех театър пред собствените си очи? Бягах от една лъжа, попадах в друга. Беше весело. Човешкото съзнание е като светлика на светулките, отначало едва мъждее, сетне озарява бледо и плахо света наоколо, появяват се странни, неясни форми, после светлината гасне и настъпва мрак. 

(Георги Данаилов, из „Къща отвъд света” - книга, посветена на Ковачевица)


Много може да се разказва и говори за Ковачевица - за историята на селото, за легендите, за тия магнетични къщи, които те привикват и разказват приказки - една от друга по-интересни. Но ако трябва да я усетиш, да разбереш магията на Ковачевица, непременно трябва да опознаеш жителите й - и старите, и по-младите... Георги Данаилов е написал прекрасна, сърдечна и истинна книга за това невероятно село, в което е бил влюбен и в което остава до смъртта си през тази година; от която книга изплуват един след друг образите на вече отдавна или по-скоро заминали си хора чудаци - Йошката, дядо Киро, дядо Петко, Мурат дюлгеря, Доста и т.н. Ако искате да усетите хумора им, допълнете с творенията на баба Мара (Мария Поптомова), откъдето блика искреният смях и самоиронията на местните.
Но най-добре се поразговорете с тези, които все още населяват и одухотворяват Ковачевица днес. Като баба Ирина Жерева, например. Тази чудна и сладкодумна жена кани всеки непознат - случайно озовал се тук или пък екскурзиант, в двора на къщата си и му разказва и показва епизоди от живота в Ковачевица. Разгръща дебелите албуми със снимки на селото и жителите му през последните 40 години (повчето правени от сина й Румен - професионален фотограф) и статии за селото. Ето го Асен Кисимов с Лиляна Стефанова, четящи на чардака. Ето я гостуващата тук Александрина Пендачанска, ето го курбана за освещаването на възстановения параклис "Св. Георги", воглаве с неврокопския митрополит Натанаил... Но най-интересни са така живите портрети на баба Софка, на баба Митра, на тленните жители на Ковачевица... Показва книгите на съпруга си (писателят Георги Жерев) и накрая подарява брошура за Ковачевица, с информация събрана и подредена от нея самата...
Колко много живот и колко много истории са скрити в това село - уж най-сниманото село (в киното) у нас, а все още пазещо тайните си - зазидани завинаги в тия чудни дувари, захлупени под тежките тикли на каменните покриви, заминали към необята на всемира с пушека от огньовете в оджаците...
И тази врата с некролози до кметството... Защо на нея можеш днес да видиш повече от ковачевските хора, отколкото по калдъръма?... Защо, а бре, животе!?
Здравейте и довиждане,
Гивеза, Ресена, Невена, Тома, Аврам, Стоян, Ангел, Богдан, Йордже, Георги, Киро, Петко, Дафина, Гюргия, Василка!...

Текст и снимки Стоян Радулов
Снимките на баба Митра и на баба Софка са дело на Румен Жерев, предоставени са ми от неговата майка - Ирина Жерева

Арт къща в село Дъждовница привлича стотици творци


Село Дъждовница в Източните Родопи, над яз. "Кърджали" е малко, мюсюлманско селище, но интересно за много хора. Наоколо е пълно с тракийски оброчища и светилища - изсичания като ниши или по-големи олтари във вулканичните скали, мистични символи и пр., недалеч е пещарата "Утробата", както и старинното село Ненково, има стари мостове и пр. Но през последните 12 години предизвиква вниманието на стотици творци, заради създадената в бившето медресе тук Арт къща за съвременно изкуство. От 29 юни до 2 юли 2017 г. в Дъждовница се събраха група творци от Панагюрище - от Литературен клуб "Виделина", от кръга "Чат-пат" и техни приятели... Снимките показват част от творбите им, създадени в Арт къщата в Дъждовница и обстановката в нея. Ако се интересувате от още - следвайте линковете по-долу.

Снимки Стоян Радулов

За моята Дъждовница - между псалма Давидов и сурата на Фатима - тук.

ОЩЕ СВЪРЗАНИ ПУБЛИКАЦИИ:
Емоции в стихове от срещата на два от световете в Дъждовница  
Тотка Лунгарска след Дъждовница: "...Ще продължа нататък"
Приказни сюжети в рисунките на Стайо Гарноев от пленера в Дъждовница
"Чат-пат" порасна с таланта на голямата-малка Соня Георгиева
Пепа Маркова: "Не си и мислех, че е толкоз сладко да се откриеш след години на познаване!"
Панагюрското арт гостуване в Дъждовница като медийно събитие 

Усещане за Созопол или недоразказана приказка...


Бил съм десетина пъти в българския Созопол, старата, вдъхновяваща Аполония - и все през лятото. На почивка - тук или в околностите. Посещавал съм музея, някои от галериите, църквите, бил съм на концерти, из старите крепостни стени, на разкопки, макар никога да не съм бил на фестивала през септември (така се е случвало), въргалял съм се по всички тукашни плажове... Но нищо не ми носи онова голямо удоволствие, както разхождането по старите калдъръмени улици, между каменните къщи, чиито горни етажи почти неизменно са обшити или построени изцяло от дърво; съзирането на околните заливи зад старите дувари и разцъфтелите трендафили, зокуми, фрезии и смокини, бликовете на светлината по морската вода - на залез или изгрев; разходките покрай стотиците лодки, яхти, туристически корабчета и рибарски гемии...
Макар, че първото му име, дадено от гръцките колонисти, било Антеа, то било променено още в античността на Аполония - в чест на древногръцкия бог. Може би защото той е бил покровител на изселниците, а и - почитан като лечител. От късната античност градът вече е известен и като Созополис - или Град на спасението, на избавлението, на оздравяването.
Но както и да се е наричал, пристъпвайки всеки път из него, усещам именно това избавление. То ме носи извън реалността, извън времето, извън пространството. И именно това усещане за нереалност искам да ви предам, както с този текст, така и със снимките, които направих това лято и избрах да ви покажа.
Не искам да ви споменавам нищо туристическо - всеки знае къде е Созопол - по магистралата до Бургас, след това по пътя на юг и сте там. Нито да ви говоря за туристическия бум и прекомерното застрояване на новите квартали с хилядите съпътстващи проблеми.
Думата ми е за тези къщи в Стария град, много от които - архитектурни паметници. А някои - и с историческа, други - с културна стойност. Като вила "Буря" например, където Андрей Николов се обяснява в любов към морето чрез своите картини, за да се превърне в един от най-известните ни маринисти. И той е човек от сушата (като мен), от Шумен е... Но Созопол му е действал по същия начин - магнетично, опияняващо, нетърпящ дълги и трайни дистанции. (Всъщност, точно тази къща е в "Новия" град, но отдавна е затворена, а картините на Николов са голяма част от експозицията на галерията в бившето училище, в Стария град.)
Съзнавам, че много от хубавия, стар Созопол, от живота в него, си е отишло безвъзвратно - няма как, така е с неумолимия ход на живота; че голяма част от старите къщи са изкупени от "софиенци" и хора, придошли откъде ли не. Това обаче е и признак тъкмо на тази любов към града, за която говоря. Но пък и някои хубави неща, позагубени през последните двайсет години, се завръщат в Созопол. Те може да не надвиват китайския евтин кич, който залива всичко... Но моето око ги вижда и оценява, а душата ми пее... Като това магнитче за спомен, което ще ме гледа години от вратата на хладилника - борова дъсчица, изрязана на ръка, мината с шкурка, колкото да се изчистят тресчиците при обработката, със стара снимка на улица "Аполония" и прикачена към нея дантела... Стари жени още продават от тези дантели по улиците... Това е проява на артистичност от един иначе майстор в строителството, отдал се на художеството и открил малко магазинче за изкуство и уникати. Пък и морето ще е винаги тук и все така примамващо. А през този юни то бе по-красиво отвсякога, по карибски синьо и светло, направо млечно, заради някакви сюблимни морски цъфтежи на фитопланктона.
Така че - Созопол е просто приказка, и то - недоразказана...

Текст и снимки Стоян Радулов